Оттук нататък, читателю мой, трябва да внимаваме – навлизаме в опасна зона. Древната ни история е обвита в мъглата на митовете – може да ги доизмисляш, може да ги доукрасяваш; възрожденците ни са обрамчени с ореоли – може да ги лъскаш възторжено или да ги човъркаш дребнаво; оттук нататък няма митове, няма ореоли, личностите са почти живи, ей ги нà – само на крачка пред нас, само век е минал…
Рискованото ми начинание – да напиша сам цялата история на България – стана съвсем рисковано, защото ако древната ни и възрожденска история е била пренаписвана и нагаждана всеки път към интересите на властващата политическа сила – то какво да кажа за историята ни след Освобождението от турско робство?
Тази история е била пренаписвана и нагаждана несравнимо по-грубо, защото е пролог към времето, когато през втората половина на ХХ век в България властваше една партия и като всяка тоталитарна партия тя обявяваше не само настоящата, но и предшестващата епоха за своя история: историята на Българската комунистическата партия се представяше за история на България.

От робството ние излизаме като възкръснали, с жажда за свобода, надъхани с надежди и оптимизъм, енергични и единни, вдъхновени от един общ национален идеал.
Духовната трагедия се случи по-късно. Националните катастрофи разсипаха България не само икономически, не само оръфаха територията ѝ, това бе по-малката беда – пречупен бе духът на българския народ: нямаше я предишната вяра в собственото му възкресение, убита бе вярата в собствените му сили, рухнаха идеалите му, залязъл бе оптимизмът и стремежът му към щастие, помръкна веселостта, погребан бе смехът – българският народ стана народ мрачен, зъл и жесток, склонен към братоубийство, скептичен и инертен, безразличен към собствената си съдба, болен народ, изпаднал сякаш в кома, в дълъг летаргичен сън, от който вече век не може да се събуди.

Ключові слова: